Посттравматичният растеж е явление, при което хората, пострадали от тежки събития в миналото, надминават себе си. Общото разбиране, че страданието може да бъде възможен източник на положителна промяна, е известно отдавна. Например, още Ницше отбелязва: “Това, което не ни убива, ни прави по-силни.”
Големите житейски борби, в които на изпитание са подложени нашите фундаментални убеждения или предположения, могат да доведат до положителна психологическа промяна или посттравматичен растеж. Промяната обаче не е просто връщане към изходното ниво, а път към дълбоко подобрение. В тези случаи ние не само сме изцелени и напълно възстановени от травмата, която сме преживели, а сме постигнали и по-добра версия на самите себе си.
Терминът посттравматичен растеж не бива да се заменя с устойчивост, тъй като тя обикновено описва способността да продължим живота си след трудности и бедствия. Посттравматичният растеж настъпва с опит да се приспособим към силно негативните преживявания, които могат да доведат до високи нива на психологически стрес. Растежът обикновено изисква значителна промяна в основните предположения (нагласи). Опитът има качеството да променя парадигмата (трансформация във функционирането).
Примерите за положителна психологическа промяна включват повишена оценка на живота, значително променено чувство за приоритет, по-голямо чувство за лична сила и признаване на нови възможности. Нещата, които са били от изключителна важност за нас, вече не са с жизненоважна стойност. Опитът променя самооценката на хората и им дава увереност (самоуважение) да се изправят пред нови предизвикателства (например, ако мога да издържа това, мога да се справя с всичко).
Например, в ситуация, в която хората са по-ограничени в избора си, като например да останат без работа и с ограничен бюджет, е възможно да са склонни да проучат възможности за излизане от трудната ситуация, които никога до момента не са разглеждали.
Опитът на растеж се улеснява от определени личностни качества като оптимизъм и стремеж към нови преживявания. Тези качества могат да помогнат на хората да съсредоточат вниманието и ресурсите си върху най-важните въпроси.
Психолозите отбелязват, че отчаянието е предпоставка за раждането на радостта. Добре известно е, че алкохоликът не може да бъде излекуван, докато не достигне до пълно отчаяние. Само тогава алкохоликът може да се откаже да “лекува” своята безнадеждност с алкохол. Когато човек “удари дъното”, той може да започне да се възстановява.
В своята книга “Антикрехкост: Как да излечем ползи от хаоса” (2012) Насим Талеб пише: “Този, който се бори с нас, укрепва нервите ни и изостря уменията ни. Нашият антагонист е нашият помощник”. Казва се, че най-добрите коне губят, когато се състезават с по-бавни. По същия начин, човешкото тяло може да се възползва от стресовите фактори (за да стане по-силно), но само до определена степен. Колкото повече увеличаваме капацитета на волята си, толкова по-добре се справяме с неуспехите, защото провалите всъщност са фантастична възможност за обучение.
По този начин можем да разглеждаме всяка болезнена емоция – като възможност, която ще укрепи способността ни да се справим по-добре с бъдещата болка. Така всяко преодоляване на болезнена емоция ще изглежда като постижение. Без болка няма победа. Но когато лекуваме страданието си, пропускаме възможността да растем. Не самите страдания ни носят растеж, а начинът, по който ги преживяваме.