Днес /19.10.2021г./ отбелязваме Националния ден на благотворителността. Този ден не е единственият в годината, в който трябва да се сетим, че можем да помагаме, затова интервюто, което следва е с група млади, будни хора от нашата община, за които благотворителността е начин на живот. Разговорът, който следва се състоя с полицай, военен, специалист по храненето, бъдещ юрист, технолог моделиер, инженер по анализ и контрол на храните и професионален бърборко…
Към тези хора има и още, които активно участват в благотворителната дейност, за която ще говорим тук. И във всяка една инициатива се включват още и още хора – от различна възраст, с различни професии и интереси. Но всички те се обединяват от една цел и идея, която са успели да съхранят и развият.
С огромно удоволствие, днес Ви представям хората, които стоят зад небезизвестната Facebook страница „Да си помогнем заедно Чепинци” и неспирните благотворителни инициативи, които организират: Виктор Кисьов, Цецо Инков, Силвестър Дерменджиев, Надежда Куцева, Ина Кехайова, Минче Маджирова и Динко Куцов.
Идеята за тази страница предлага Виктор Кисьов, докато с Цецо Инков отиват на кафе. В местното кафене ги чакат Силвестър Дерменджиев и Асан Брахимбашев, които веднага подкрепят идеята. Още тогава страницата „Да си помогнем заедно Чепинци” бива създадена от четиримата младежи. Дейността ѝ бързо набира популярност сред местните, а приятелите, които канят в групата не само ги поздравяват за инициативата, ами и побързват да се включат в това, което правят. Това прераства и в неправителствена организация „Младежи за устойчиво развитие”. Всичко това не се прави с цел някаква показност! Или някакви задкулисни политически интереси! Всички инициативи са подбудени от чисти намерения и са напълно прозрачни. Тези хора съумяват да се организират и да осъществят предизвикателствата си без напрежение и стрес. Специално взимат отпуски и всеки се включва с каквото може за техните мероприятия. Всичко това им коства много усилия, безсънни нощи, упоритост и безкрайно много желание, но независимо от препятствията по пътя им тези младежи дори за миг не губят ентусиазма и позитивизма си.
Как изглеждаше началото на тази инициатива и какво се промени до сега?
Надежда: Ние още от ученици организирахме подобни инициативи. По-скромно го раздавахме тогава, като се има предвид, че бяхме още деца.
Динко: Спомням си първото, ама най-първото кино на стадиона. Взехме останали летви, останали от ремонта на покрива у дома. Сковахме дървена скара. Поръчахме едно бяло платно. Тон колони събрахме от селото. Кабели – от едни, фризери – от други.
Виктор: Сега вече си ги имаме повечето неща.
Цецо: Не очаквахме да има чак такова развитие, честно казано. Групата беше замислена за тесен селски кръг, да речем. По една или друга причина, първите няколко инициативи не бяха за хора от нашето село.
Силвестър: Първата инициатива беше за мъж от с. Елховец, починал в Англия. Трябваше да съберем средства за връщането му обратно.
Виктор: Мисля, че събрахме към 2 000 лв.
Цецо: В рамките на 2-3 дни. Тогава се заехме главно познати и не очаквахме да съберем толкова пари. Началото беше невероятно! Сега – не чак толкова.
Ина: Точно сега сме в едно затишие. Заради противоепидемичните мерки не могат да се събират много хора на едно място. Лошото време не позволява да организираме нещо на вън.
Виктор: И отделно – заетостта ни, също е фактор.
Цецо: Цялата идея от къде тръгна? Имаме кауза. И се събираме 10 човека, но тези 10 човека колко можем да съберем – 200-300 лв.? И какво – даваш ги и приключваш? Обаче, тези 300 лв. ако ги инвестираш, както и където трябва, можеш да изкараш два-три-четири-пет пъти повече. Това е по-добрата идея!
С тази група завладяхте значителна част от местните с благородния си дух. На какво се дължи този успех?
Силвестър: На това, че хората са добри и чуят ли, че е за добра кауза и се включват.
Ина: А и тук се познаваме, помагаме на хора от района, а и сме изградили някакво доверие.
Виктор: Всички сме позитивни.
Ина: Дейността ни не се ограничава само до това да се събират средства за човек, нуждаещ се от операция. Събираме продукти за хора в неравностойно положение. Организираме кръводарявания. Спасяваме животни. Засаждахме дръвчета. Освен базари на мекици, възелчета и прожекции, хората даряваха книги, които се продаваха за благотворителност.
Надежда: Рисуването с кана също беше нещо ново и интересно.
Силвестър: Културен живот липсва в нашия район и е страхотно, че помагайки на някого в нужда, осигуряваме и приятно разнообразие за всички.
Минче: Силви дори има идея да доведем театър.
Силвестър: Само дано им хареса, защото е шекспирова пиеса. Засягат се въпроси за феминизма.
Ина: Като цяло хората винаги са много отзивчиви.
Силвестър: Интересно е и, че много ученици участват. Идват, правят възелчета и в 8:00 ч. отиват на училище.
Цецо: Цялото това нещо с подготовките, организациите, сближава хората.
Силвестър: Тук сме съхранили традиция след Рамазан. Минава се с тъпан и се събират различни продукти. Последният път участниците пожелаха да ги дарят.
Цецо: Един местен бизнесмен веднъж каза, че в Пловдив оставят палет с бележка „Ако искате да дарите нещо от продуктите, може да го оставите тук” и за каква инициатива се събират. Що не го тествате и вие? – казва. Съгласувахме го набързо. Оставихме кашони из всички магазини и се събра половин тир с продукти. И съм почти сигурен, че 50% от тези продукти са дарени от същите хора, на които ние помагахме. Така става – този, който е изпатил, той е най-съпричастен. То си е казано – иди при богатия да се нагледаш, иди при бедния да се нахраниш.
Минче: 75 чанти със всякакви продукти.
Цецо: Една наша приятелка, която беше подочула за това, което правим, се свърза с нас с желанието да ни помогне с нещо. А ние, отпреди това си бяхме говорили, че трябва да имаме една каса, в която да има постоянен капитал вътре, от 1 000 лв. примерно. И когато възникне някаква инициатива, вместо да събираме пари помежду си за продуктите или каквото ни трябва там, да използваме тях. След инициативата да си ги възвръщаме обратно в касата и останалите ги даряваме. Аз ѝ споменах за тази наша идея и тази наша приятелка ни преведе около 600 долара. И сега тези пари си стоят в касата – имаме си актив, от който по всяко едно време можем да си теглим при нужда. Нямали сме акция, която да е струвала повече от 700-800 лв. Тази приятелка не иска името ѝ да се споменава, но ние искаме да ѝ благодарим за това!
Ина: Опитваме се да вложим нещо минимално и да направим така, че да е достъпно за хората да закупят нещо и същевременно да помогнат. А относно семействата в нужда, винаги се стремим да им помогнем по такъв начин, че да не се чувстват неудобно, защото всеки би могъл да изпадне в такава ситуация.
Как започна серията от кулинарни базари и други подобни мероприятия?
Цецо: Благодарение на тази прекрасна жена (Минче Маджирова) започнаха да се осъществяват инициативите като печенето на мекици.
Минче: Първият базар на мекици събираше средства за едно местно момченце – Макси.
Цецо: Бяхме се събрали на площада и си казах дай да вземем там един-два чувала, да объркаме едни мекици, на което реакцията беше „Ти луд ли си?! Как два чувала?! Ти знаеш ли какво е това – 50 кила мекици?!”. Не ме интересува, един-два чувала ще омесим. Стана така, че нито беше един, нито два чувала. Бяха 250 кг. брашно. За една вечер омесихме повече от 7 000 мекици. И събрахме около 6 000 лв. Имахме много заявки. Много и отказахме. Аз на финала обърках една и след това ме нахокаха жестоко.
Минче: Силви, кажи ти, какви бяха първите ти мекици?
Цецо: Като кюфтета!
Силвестър: Да. Вечерта мина с подигравки през повечето време. (Всички се смеят)
Цецо: И не само към него, разбира се. Никой, освен Минчето, Ина и Надето, не бяхме правили мекици преди.
Каква е мотивацията ви? Какво ви кара да го правите?
Цецо: Най-интересното е, че нищо не ни кара да го правим!
Ина: Идва ни отвътре…
Силвестър: Заради самото добро, кара те да се чувстваш добре, част от общност си…
Ина: Това ни е нещо като хоби!
Динко: И нямаме някакъв тартор… Всички сме лидери!
Надежда: Всеки е свободен да се включи по какъвто начин желае.
Цецо: На една инициатива, на която бяхме по-скоро семеен кръг от 10-12 души, събрахме 2 000 лв., от които бяха останали 600 лв. С тях отидохме в дрогерията. Човекът там си познава хората – знае с колко пари разполагат, колко им струват хапчетата и въз основа на неговата информация дарихме тези пари, с които платихме хапчетата на 12 човека за един месец. Ей такива неща ни се случват. Няма да прозвучи скромно, но това си е ежедневие при нас!
Вие се сблъсквате с много тежки съдби. Как се справяте с това?
Цецо: Ставаш още по-съпричастен!
Надежда: И благодарен! Защото рядко оценяваме това, което имаме в живота си.
Динко: Сещам се за момченцата от с. Момчиловци. Бяхме събрали около 2 500 лв. и им купихме пералня, хладилник, микровълнова и две колела. Каквото остана им го дадохме в плик. И отделно хората бяха дарили спално бельо, хавлии, перилни препарати, хранителни продукти.
Надежда: Най-много ме трогна това, че самите деца не гледаха толкова какво им носиш, а се радваха на това, че си отишъл. Когато си тръгвахме, едното дете толкова силно ме гушкаше и ни молеше да не си тръгваме…
Динко: Спомням си, още като отидохме, много силно валеше дъжд, докато разтоварвахме нещата. И като им дадохме колелата, малкият веднага се качи: „Аз сега ще го пробвам!”.
Надежда: Всички каузи са важни, но тези за деца най-много ме докосват… Специално за тези момчета се събраха много пари в сметката им – толкова, че в даден момент преценихме, че вече нямат нужда от още. Но ако някой реши да ги заведе някъде – те имат нужда да излязат, да комуникират с хора. След тази среща аз бях…
Динко: Плачеше през целия път на връщане.
Надежда: Бях много зле, наистина. И вечерта, когато писахме публикацията с Елица. Не можех да пиша, просто. Една бучка ми засядаше в гърлото. Знаеш, че не е честно! Изобщо да има такива съдби…
Какво е благотворителност?
Цецо: Нямам представа. Предполага се, че е нещо добро.
Силвестър: Благотворителността, може би, е най-осезаемият начин да се обединяваме в ефективна общност.
Колко инициативи имате зад гърба си? Броите ли ги? Коя инициатива е най-успешната?
Цецо: Стотици хиляди! Нямам представа…
Виктор: Гледаме да помагаме, отдавна не ги броим. Най-големият ни успех беше лятното кино. И полигона!
Минче: Тогава бяха няколко силни дни. Единия ден беше инициативата с мекиците, на следващия тази на полигона.
Виктор: На полигона имаше пуканки, кебапчета, скари, чудеса…
Цецо: Имаме малко по-различно виждане за нещата. Може би, заради това някои идеи така и не се осъществиха…
Ина: Но продължаваме да мислим занапред.
Минче: И на последното кино, сега преди празника, се събраха около 2 000 лв.
Силвестър: Бяхме го обявили за девет часа. В девет без петнадесет стоим и гледаме – няма хора. Ама няма никой! А ние си го представяхме нещо супер уау!
Цецо: И като взеха едни облаци да затъмняват…Майко! Като взе един вятър да го духа това платно! И към девет часа, гледаш на тълпи се задават групички от по 15-20 човека. Затворихме пътя!
Силвестър: Поне 400-500 човека се събраха!
Какво не виждат хората?
Цецо: Не спиш 48 часа.
Виктор: Безсънието.
Силвестър: По време на един от базарите с мекици не можехме да смогнем с поръчките, които ни бяха заявени. Работехме цяла нощ до сутринта – до девет и половина. А Цецо пита дали да взима още поръчки! А то нямаше как…
Цецо: Бяхме откарали всички поръчки. Последно – остава Смолян. Отиваме с Ина към Смолян. И сега … знам къде трябва да отида – до болницата и на Каптажа. Пред болницата оставяме поръчаните кутии с мекици, ама гледам има някакви останали мекици … Преди да продължа, трябва да се вметне, че от безсънието човек не е разсъдлив, колкото обикновено… И гледам има останали мекици, решавам, че няма смисъл да ги връщаме обратно, пък и е благотворителност… Давам ги на жената там да ги раздаде в болницата. И се качвам в колата. И виж сега какво нещо е мозъка – и си тръгваме към Каптажа. Отиваме си по направление. И малко преди да завия към Каптажа, викам „Бебе, ти, разбра ли какво се случи? Ние отиваме към Каптажа, ама аз всичките мекици ги оставих в болницата…” И се почна едно хейтване, едно хокане „Заради такива, като теб, сега парите, дето ги бяхме обрекли, няма да ги дадем” … нещо от сорта … Е, щом такава е била идеята … Ама случват се такива неща. Бяха казали на една позната, че ако съм се бил обадил да се извиня, са щели да дадат парите… Това не го разбирам, защото тези хора не знаят ние на какво сме подложени през тези 24-48 часа. И се получават такива грешки, нормално е. Ти като си възнайетил 5 лв., че прати си ги, какво като нямаш мекица и половина!?
Виктор: А много хора правиха точно така – оставяха, макар да бяхме свършили мекиците.
Минче: Един човек беше дошъл в меджита – дава 50 лв. и иска 20 мекици. Казах му, че са свършили. „Добре, обаче, взимаш тия пари, те са си за тази благотворителност!” – каза. Една мекица нямаше да изяде – 50 лв. остави.
Цецо: Друг път бяха останали 10 кашона с по 50 мекици, които никой не идва да купува. И тогава звъня на Румбата и му казвам „Слушай, имаме ситуация, трябва да си купиш един кашон мекици! 35 лв. е.” и той: „Супер, купувам го! Само ги раздай някъде!”. Та и той също – няма да ги яде, ама само и само да се включи, веднага „Няма проблем!”, даже и си ги раздава.
Виктор: По нощите сме будили магазинери, защото сме закъсвали за продукти!
Добротата, която проявявате е по-скоро промяна, която внасяте или наследство, което носите?
Цецо: Аз мисля, че всеки един от нас е извлякъл най-доброто от родителите си!
Силвестър: Внасяме и промяна, според възможностите на нашето време и поколение.
Кога се чувствате най-удовлетворени? За кой момент на удовлетвореност се сещате първо?
Минче: През цялото време!
Силвестър: Получава се една приятна обстановка! Има смях, шеги, емоции. Постоянно идват нови различни хора и носят позитивизъм с тях.
Надежда: Когато направиш някого щастлив! Когато видиш, че наистина помагаш!
Минче: След всяка инициатива изпитваме задоволство!
Виктор: Сещам се за киното, защото беше първата по-голяма инициатива!
Минче: Но тогава не бяхме толкова уморени, колкото след мекиците…
Силвестър: Много хора се включиха за киното.
Какво бихте искали да постигнете от тук нататък? До къде се надявате да прерасне тази дейност?
Цецо: Ние не сме някакви невероятни личности, а просто хора, които правят каквото могат!
Силвестър: Надяваме се, че сме поставили началото на нещо по-голямо и възпитателно, и с течение на времето да завладее повече ентусиасти, които да продължат нашата работа, а ние да им помагаме.
Ина: Ние искаме да има приемственост и след нас това нещо да продължава и да се развива!
Цецо: Много неща можем да постигнем. Стига да не ни пречат. И всеки да успява да намери свободно време. Защото всеки тук е ангажиран с нещо и всеки тук е доброволец.
Силвестър: Едно по-добро общество, бих казал! И все повече хора да се включват в нашите инициативи!
Ина: Ние мислим, че е добре да направим нещо, което да бъде постоянен актив. Например, да сложим кафе машина някъде или каквото и да е, нещо, което да събира средства, дори когато нямаме много свободно време. И когато има спешен случай, да може да се реагира бързо.
Надежда: Трябва да измислим нещо.Отворени сме към идеи и предложения! Всеки може да се свърже с нас да ни предложи идея.
Какво искате да си пожелаете?
Надежда: Да сме все така готини!
Ина: И сплотени!
Виктор: Все така позитивни!
Цецо: И да се придържаме към девиза на Кобрата.
Виктор: Продължаваме напред!
