Защото будителят е този, който живее в душите и съзнанието на своите ученици и след като напусне класната стая…
В този свят ден, аз не ви срещам с някой непознат, а с една любима на мнозина учителка, която се пенсионира, когато моят випуск напускаше родното училище. А ние се радвахме, че успя да изпрати и нас. Срещите с нея винаги са мили и свидни. Тя ни преподаваше математика, но виждаше личностите на учениците безкрайно ясно – нещо, което ни убягваше, докато се мъчехме да схванем новата формула. Изглеждаше ни строга, може би, защото математиката не е сред най-любимите учебни предмети, а тя я познаваше из основи и не криеше усърдния си стремеж да научи на нещо пубертетските ни глави. Но когато успеехме да си решим задачите и да прозрем, че математиката може дори да бъде приятна, поглеждахме към дъската и виждахме една не строга, а блага жена. Много мъдра. И забавна. За мен е истинска чест да ви представя местния народен будител, научила на математика рудоземските тьипчовци – уважаваната и обичана госпожа Галина Андонова.
Галина Андонова е родом от гр. Вълчанкс, Украйна, който е на 10 метра от границата с Русия. Завършва гимназия с медал. След това завършва и Харьковский госуниверситет, единствен по рода си по онова време. Печели място в техникум по енергетика, в който я научават как да бъде учител. Там тя преподава висша математика в паралелка КИП, съставена само от младежи, тъкмо уволнени от казармата с висок успех. Интересен факт е, че през втората ѝ седмица там, директорът, който също бил математик, влиза на посещение в неин час, след който казва на нашата учителка думи, които са се впечатали в съзнанието ѝ и до днес: „Ако така ги учиш, няма да ги научиш на нищо.” „А аз – казва г-жа Андонова – преподавах лекциите така, както са ме учили в института.” Сигурна съм, че докато четат думите на този директор, много от учениците, на които г-жа Андонова е преподавала, изпитват потрес и се чувстват объркани…
Така Галина попада под менторството на учителка с дълъг стаж и богат опит, която ѝ става като майка. Помага ѝ в класното ръководство, в часовете и т.н. Така минават първите три години от опита ѝ като учителка. Четири години преподава на 1200 ученици в Русия.
След първите три години в Украйна и преди да продължи работата си в Русия, Галина среща своя съпруг, докато е на почивка в Слънчев бряг. След известно време той отива при родителите ѝ, за да им заяви, че е дошъл за нея. Благодарение на неговата категоричност, през 1983г. Галина Андонова идва в България – двамата се радват на щастлив 40-годишен семеен живот, двама успешни синове, образовани снахи и четири прелестни внучета – две момчета и две момичета; а учениците в Рудозем се сдобиват с уникален професионалист, на който поколения и поколения остават благодарни.
Как разбрахте, че призванието ви е свързано с професията на учител?
От пети клас исках да бъда учителка по математика и това желание не се промени през годините. При нас тогава дойде една млада учителка за първа година и всички се влюбихме в нея. До десети клас, тя вече беше моя близка приятелка. Освен, че ми преподаваше математика, аз ѝ споделях всичко. Майка ми не знаеше толкова за мен, колко знаеше любимата ми учителка. Няколко момичета от класа непрекъснато ѝ ходихме на гости. Тя беше сигурна, че ние ще се занимаваме с математика. Така и стана. Тази жена ме запали още от пети клас. Майка ми искаше да стана педиатър, защото като малка често боледувала. Когато децата ми бяха малки и боледуваха, съжалявах, че не съм станала детски доктор. Баща ми работеше в хлебозавод и искаше да стана технолог. „Оставете ми на мира – казвах – Аз съм решила с какво ще се занимавам!” И не съжалявам!
Защо точно математиката е вашата любов?
Може би, заради тази учителка. Може би, защото ми се отдаваше като предмет. Аз мразех история, мразех география, защото трябва да учиш дати,царе, държави и столици наизуст. А математиката иска да мислиш. В геометрията, освен, че трябва да знаеш теоретичния материал, трябва да знаеш и как да го приложиш. А алгебрата върви автоматично – имаш един алгоритъм и се движиш по него. Аз повече обичам висшата математика, отколкото училищната, ако трябва да съм честна.
Липсва ли ви класната стая? Кое най-много ви липсва от преподаването?
Децата! Имаше всякакви трудности с учениците и съм излизала от класната стая, цялата трепереща… Но пак се връщаш при тях. Децата липсват, но аз имам късмет, че ги виждам тук, когато идват на уроци вкъщи. Достатъчно ми е, че всеки ден идват по две деца. Първо ми разказват какво става в училище и след това започваме с математиката. Това са 31 години в това училище, откакто съм дошла. Сега не си се представям на друго място. И съм много благодарна на моя мъж, който е поел всичко останало. А с подготовка на кандидат-студентите започнах още през 1988г. с първия ми випуск. Бяха пет деца – три момчета, които влезнаха в университет и две момичета, които влезнаха в технически колежи. Помня имената им. Знам къде са сега и с какво се занимават.
Какво е необходимо на учениците, за да учат с интерес?
Естествено, фактор е учителят. Независимо по какво преподаваш, трябва да познаваш своя предмет добре, да го обичаш и най-важното – да имаш желание да го предадеш на децата. А другият фактор е самият ученик. Защото ти колкото и да искаш да го научиш, ако ученикът отказва да възприема материала, ако не полага никакви усилия – нищо няма да стане. Има и неща, които са трудни за разбиране, и трудни за обяснение.
Кое, според Вас, е най-трудното в тази професия?
По-рано имаше един учебник за целия Съветски съюз – за всички 15 републики. Всички работеха по един учебник и единствената разлика беше в езика, но учебникът беше един, програмата беше една за целия Съветски съюз. Сега един учебник за девети клас има 5-6 варианта. И учителят има право да избира кой учебник иска. Аз не знам как ги пращаме на матура или кандидатстудентски изпит, като всеки е учил по различен учебник. Това е едната трудност, а да не говорим за последните години в пандемия. Дистанционното обучение, за мен, е пълна скръб. Не се възприема, особено при математиката, докато не покажеш на детето с пръст кое от къде идва. Трудничко е да подготвиш детето за матури и кандидатстудентски изпити така, че да си сигурна, че ще ги вземе. Да го обучиш да решава със стил, който знаеш, че работи, да го научиш да изразява точно математическата мисъл. В математиката няма нищо хаотично, там всичко е точно.
А кое е най-удовлетворяващо?
Като навсякъде – резултатът. Всички, които кандидатстваха с математика от твоя випуск /2014/ бяха отличници. Деси Асенова влезе с 5.50 от матурата по математика. Как да не се гордея!?
Има ли сред учениците, на които сте преподавали, личности, с които се гордеете?
Разбира се. Макар и да не е свързано с математиката. Например Радослав Гизгинджиев, писател, който вече е известен в България. И моят син, който също вече е голямо име като режисьор.
Нужна ли е реформа в образователната система?
Задължително! Когато дойдох в България, много обичах преподаването на математиката тук. Беше на толкова високо ниво! И изпитите бяха толкова по-сериозни. Задачите бяха доста по-сложни. Сега не е така. И си личи, когато един учебник е написан от учител. А тези, които ги пишат, сигурно мислят, че детето в пети клас е такъв вундеркинд, като студент в пети курс. А учителят седи и мисли как да го обясни елементарно на детето, за да може да разбере какво този голям учебник казва. И да махнат това тестуване! Не съм привърженик на тестовете. Спомняш си, че държах да ми покажете решението, не признавах а,б,в,г. Аз виждам, че докато не разбират задачите, времето за тях не тече. Но като започне да включва, му става интересно и когато времето свърши: „Оу, защо така бързо?!” А отначало е било мъчение и за него, и за мен. Справят се, стига да имат желание. Математиката много акъл не иска, а само да си организиран, трудолюбив и да обичаш това да решаваш задачите. Три пъти може да не ти се получи задачата, на четвъртия път ще се получи, няма как. А ти си мислиш, че един път, като не е станало и вече край. Мисли си, че не е по неговите сили. Един, два пъти като не успее да реши задачата и си мисли, че тя не е за него. Но тя е за него.
Има ли разлика в манталитета на българите от този на руснаците?
Това са все славяни. Няма разлика. Деца, като деца навсякъде. Навсякъде едни не искат да учат, други се учат много добре. Навсякъде е едно и също.
Хубавото на този район е, че повечето родители искат децата им да завършат, да запишат, а колежки от големия град се оплакват от неприятно поведение в час.
Аз се радвам, че попаднах тук. В началото ми беше много трудно. Идвам от голям град, свикнала с шума на трамваите и тролеите, а тука гледам едно магаренце върви. Моят мъж не обича големия град – няма я градинката, няма му го кучето. И аз съм отвикнала задръстванията, чакането, големия магазин. А в началото ми беше много трудно. Липсваше ми шума на трамвая, но вече не. Както казва синът ми, това е градче за пенсионери и внучета. И местното население е много дружелюбно.
Какво искате да пожелаете на вашите колеги за празника?
Най-важното – да бъдат здрави. Да не хващат тази страшна болест, която за съжаление, протича дори фатално понякога. И да съхранят желанието да работят, да преподават. Те ще успеят! Началото е трудно, но с времето ще се научат и ще успеят! Само да имат желание да научат децата и да си познават предмета. Нашата професия изисква много труд и предварителна подготовка, и подход. Но това е благодарна работа! Знаеш ли защо? За рождения ми ден, аз получих над 200 поздравления, някои от вече порасналите деца, на които първо преподавах тук. Значи нещо от мен им е останало.
